Колко всъщност четат българите и как да го променим?

В тазседмичната ни статия по случай 24 май направихме подробен анализ за навиците на четящите българи през вековете, кои са пречките и какви са възможните стъпки за подобрение. Кратко обобщение на анализа има в последната точка. Пожелаваме ви приятно четене и нека заедно намерим начин да съживим любовта си към книгите като нация!

Какъв е проблемът в основата на този анализ?

Четенето отдавна не е просто културно занимание — то е мерило за обществена зрелост, образование и способност за критическо мислене. От детските приказки до сериозните романи, книгите изграждат речника, светогледа и емоционалната интелигентност на човека. А когато цели поколения се отдалечават от навика да четат, това не е личен избор, а обществен проблем.

В България темата „колко четем“ от години буди загриженост. Резултатите от международни изследвания като PISA и PIRLS показват спад в четивната грамотност сред учениците, а данните от национални анкети рисуват още по-тревожна картина за възрастните. Все пак, зад сухата статистика стоят важните въпроси: как стигнахме дотук и какво можем да направим, за да променим тенденцията?

Исторически контекст: когато четенето беше семейна ценност

В началото на ХХ век в България книгата е не само източник на знание, а и символ на просперитет и престиж. Домашната библиотека присъства в почти всяко градско семейство, а дори в по-бедни селски домакинства се намират задължителните възрожденски книги и някоя добре пазена енциклопедия. Читалищата също играят решаваща роля. Те не са просто места за събиране на хора, а културни средища – с библиотека, театрална зала, класове по пиано или народни танци. През 30-те години четенето е тясно свързано с идеята за национално възраждане и самоусъвършенстване.

В периода след Втората световна война и особено през 60-те и 70-те години, книгите стават достъпни и масови. Държавата субсидира книжното производство, а огромни тиражи от поезия, класика и преводна литература заливат пазара. Създават се поколения, за които четенето е естествена част от ежедневието. Понякога дори – единственото бягство от сивата реалност. В семействата от онова време децата растат с „Братя Грим“, после минават през „Под игото“ и „Железният светилник“, за да открият по-късно Селинджър или Ремарк в библиотеката на родителите си. Не само книгите, а и уважението към тях се предават между поколенията.

Но с настъпването на 90-те ситуацията започва да се променя. Разпадането на старите културни модели, икономическата несигурност и навлизането на нови технологии изместват книгата от центъра на вниманието. Читалищата остават без средства, библиотеките се изпразват, а за много семейства купуването на книги вече не е приоритет, а ненужен лукс.

Историята на четенето у нас показва нещо важно: когато четенето е колективна ценност, то не изисква усилие. То просто се случва — в училището, вкъщи, на масата с приятели. И ако днес искаме да върнем тази културна сила, трябва да си спомним какво значи четенето не като задължение, а като част от живота.

Четенето днес: между дигиталното разсейване и културното разочарование

Ако в миналото четенето е било навик, поддържан от семейства, училища и читалища, то днес то все по-често е личен избор — и все по-рядко правен. Според проучване на НСИ, около 38% от българите не са прочели нито една книга през последната година. Това означава, че близо двама от всеки пет души у нас не са отворили дори една книга, било тя роман, сборник с разкази или дори нехудожествено заглавие.

За сравнение: в Южна Корея, където също има тревога за намаляване на четенето, близо 60% от възрастните поне веднъж годишно четат книга (Ministry of Culture, Korea, 2022). В България — обратно — само около 12% четат редовно, показват данни от Асоциация „Българска книга“ (2023).

Причините?

1. Дигитални разсейвания и културна преумора
   Смартфоните и социалните мрежи изместват любовта към четенето. Това важи особено за младите — според международното изследване PIRLS 2021, българските четвъртокласници отбелязват спад в четивната грамотност с 11 точки спрямо 2016 г.. Една от причините е прекомерната дигитализация в училищна и извънучилищна среда, съчетана с липсата на регулярна практика за четене извън учебниците.
2. Икономически бариери
   Книгите поскъпват, особено след 2020 г. Цените на хартията, транспортът и ДДС върху книгите (макар и да е намалено на 9% у нас, в страни като Ирландия е 0%) правят заглавията по-малко достъпни. Издателствата свиват тиражите, а по-малките книжарници затварят. В резултат на това, много по-малки градове или села просто няма откъде да се купят книги на място.
3. Срив на читателската инфраструктура
   Читалищата и училищните библиотеки днес често функционират единствено формално. По данни на фондация „Глобални библиотеки – България“, над 60% от библиотеките в страната не са обновявали фондовете си през последните 5 години. Това отблъсква младите читатели, които не намират интересни или съвременни заглавия.
4. Промяна в родителския модел
   Книгата вече не е неизменна част от семейното ежедневие. Изследвания от фондация „Детски книги“ показват, че децата, на които се чете у дома, са в пъти по-склонни да четат самостоятелно. Но в много семейства времето за споделено четене е заместено от анимации и видеа. Екраните печелят битката в хола.
5. Недостатъчна училищна подкрепа за четене извън задължителното
   Българските ученици често възприемат четенето като скучно задължение. Учебните списъци рядко се актуализират, а малко учители използват съвременни методи – дискусии, четене на глас, литературни клубове – за да възпитат траен интерес. Това контрастира с практики от страни като Франция, където 15 минути ежедневно тихо четене в училище води до забележими подобрения в речника и концентрацията (кампанията „Silence, on lit!“).

Какво предлагаме: практически решения и примери от света

Намаляването на читателските навици не е необратим процес. Добрите примери от страната и чужбина показват, че с точни политики, местни инициативи и малко въображение, четенето може да се върне на мода. Ето няколко реалистични и доказано ефективни подхода.

1. Ежедневно време за свободно четене в училище

Кратка, но силна мярка: въвеждането на 10–15 минути ежедневно тихо четене в клас. Тази практика вече дава резултати във Франция, където е подкрепена от национална кампания. Учителите там докладват не само по-добро разбиране на текстове, но и по-малко дисциплинарни проблеми. В България това би могло да се въведе без голям ресурс — нужно е само желание от страна на училищата и подходяща селекция от книги. В дългосрочен план, така се изгражда навик, който ученикът може да пренесе в живота си извън класната стая.

2. Национална стратегия за четенето

Вместо кампании, които избухват и угасват, страната има нужда от дългосрочна стратегия. Такава вече бе стартиран през 2023 г. от фондация „Четене“ с участието на над 170 хиляди души. Следващата стъпка е институционализиране: обединение между Министерството на образованието, културата, библиотеките, учителските асоциации, родителски организации и медии. Това не само ще осигури постоянство, но и ще даде рамка за финансиране, отчетност и развитие.

3. Модернизация на библиотеките и читателски клубове

Много обществени библиотеки в България разполагат с остарял фонд и ограничен капацитет. Програмата „Глобални библиотеки“ даде тласък в дигитализацията, но е време за втора вълна — удобни пространства, безплатен достъп и програма от събития. Особено важни са читателските клубове, които правят четенето социално преживяване. В Южна Корея именно чрез мрежа от клубове се активизират „нечитателите“. Такъв модел може да се приложи и у нас, особено в малки населени места.

4. Баланс между технологии и текст

Както показа шведският пример, прекалената дигитализация при малките ученици може да подкопае вниманието и разбирането при четене. Затова е разумно в начален етап училищата у нас да наблегнат на традиционните учебници и печатни книги, като таблети и екрани се използват само за целенасочена подкрепа. Също така — важно е и родителите да бъдат обучени как да поставят граници на „екранното време“ и да възстановят вечерното четене у дома като ритуал. Това е евтино, ефективно и напълно възможно.

5. Улесняване на достъпа до книги – нашата мисия

Разбира се, тук трябва да споменен и многото инициативи, които целят да улеснят достъпа до книги и да популяризират четенето – както на живо, така и онлайн. Една такава е именно и ИскамКнигата. Проблемът, който искаме да решим е: изборът на книга трябва да е на няколко клика разстояние. Именно затова разработваме платформа, в която всички книжарници да могат да качат асортимента си, да има достъпна информация за книгите и да пести време. Искаме всички, без значение от това на какво ниво са, да намират нещо полезно тук. Ето повече информация за нашата мисия и как ще я постигнем:

Обобщение на анализа – какво, защо и как

Навикът да четеш не се възпитава с кампании, а с постоянство. Но кампаниите могат да дадат първоначалния импулс. Историята на четенето в България показва, че сме били общество, за което книгата е била повече от предмет – тя е била част от идентичността. Загубата на този навик не е нещо, с което трябва да се примирим. Напротив – тя е сигнал, че нещо липсва в начина, по който възпитаваме, учим, общуваме.

Решения има. Те не са трудни – нуждаят се от воля, координация и вяра, че четенето не е отживелица, а път към бъдещето. Въвеждане на време за четене в училище, модерни библиотеки, читателски клубове, подарени книжки за най-малките – всичко това може да върне книгата в живота ни.

А въпросът, с който си струва да завършим, не е „Колко четат българите?“, а: „Какво мога да направя аз, за да се чете повече?“. Защото промяната не започва с програма. Започва с една отворена книга. И с някой, който я подаде нататък.

Допуснали сме грешка? Пиши ни и ще я поправим: